Аман от проста паплач

В последно време ми се налага да се примирявам с факта, че в моят не страхуващ се от новото, модерен и скъп университет е фрашкано с идиоти. Мразя да се примирявам. Положението тотално е отишло по дяволите, сборният интелект на колегията е в пъти по-малък от сборният интелект на средното ми училище, а по презумция висшето учебно заведение е за онези, които са били малко по-напредничави между 8 и 12 клас. Отвратително е усещането да се срамуваш и да се чувстваш неудобно от факта, че имаш обща култура, че четеш книги, че си се запознал с учебният материал преди лекцията и имаш желание да побеседваш с преподавателя. Анатема. Смърт за знаещите, ние искаме да можем да си говорим спокойно за свирки, чалга, лак, маникюр и прашки по време на лекциите – така звучи неизказаното желание на колегите ми. Доскоро таях лоши чувства към преподавателите, но вече ги разбирам, да наливаш вода в пробито корито си е тъпа работа, очарователно е че все пак има и няколко изключения, които имат желанието да ни накарт да помислим, да ни разкажат за неща, които ние трудно бихме открили сами или просто да споделят дългогодишен опит, което си е супер бонус. Обикновено на тези лекции сме между 5-10 души.
Иска ми се университетът ми да е място където по коридорите се разхождат умни и мислещи хора, преподавателите да виждат пред себе си хора искащи да се учат, а не стадо говеда, което мучи, бучи или си говори на висок глас по телефона и искам факта, че имам висше образование да не се обезценява всеки ден.